Вечерта на 11 май 2001 година АК Милан разгроми Интер с 6:0 на Сан Siro и записа най-голямата победа в историята на Дерби дела Мадоница. Джани Командини откри резултата още в третата минута, а Андрий Шевченко допринесе с решаващата си точност за разгрома.
Има specific вид тишина, която се спуска над Сан Сиро, когато естественият ред в миланския футбол не просто се нарушава, а се отхвърля напълно. На 11 май 2001 година, докато пролетният въздух тежеше над ломбардската столица, 78 000 души се събраха за 246-ото официално Дерби дела Мадоница. Нито един от двата отбора не преследваше скудетото тази година, тъй като Рома водеше в класирането. Но в Милано временното място в таблицата често е второстепенно пред защитата на градската гордост. Това, което последва, не беше обикновен футболен мач, а деветдесетминутно очистване, чийто резултат все още се шепне с тръпка по Курва Норд: Интер 0:6 АК Милан.
Неочакваният герой от Курва Сюд
Ако преди началото на мача бяхте попитали някой фен на Росонерите кой ще ги отведе към слава, името на Джани Командини вероятно щеше да е доста назад в списъка. Но футболът понякога дарява безсмъртие на неочакваните. В третата минута стадионът избухна. Серджиньо, който изглеждаше така, сякаш има криле на обувките си тази вечер, се понесе по левия фланг и изпрати ниско, примамливо центриране. Командини го посрещна с инстинкта на опитен хищник и прокара топката покрай Себастиан Фрей. Нерадзурите все още нагласяха подложките си, когато ударът падна, но бурята едва започваше да набира сила.
Вторият акт на краткото, но блестящо участие на Командини дойде само петнадесет минути по-късно. Отново неудържимият Серджиньо достави муниция, изстреляйки деликатна топка в сърцето на наказателното поле на Интер. Командини се издигна, сякаш увиснал в осветения от прожекторите въздух, и с глава го вкара в ъгъла. 2:0. Това бяха единствените два гола на нападателя през целия сезон в Серия А, но и до днес те са сред най-значимите в историята на клуба. Интер, воден от Марко Тардели, изглеждаше като отбор, затънал в пясъка, неспособен да следи подвижните ротации на отбора на Чезаре Малдини.
Майсторски клиничен завършек
Почивката даде на Интер временно убежище, но то беше илюзорно. Второто полувреме се превърна в забавена автомобилна катастрофа за domakinите. Осем минути след подновяването на играта Федерико Джунти застана пред свободен удар. Трябваше да бъде центриране, високо подаване, което да изпита въздушната смелост на защитата на Интер, но топката обърка всички – защитници, нападатели и неподвижния Фрей – и се настани в далечния ъгъл. При 3:0 мачът вече беше приключил като състезание; при 4:0 се превърна в трагедия. Андрий Шевченко, който по-късно щеше да стане рекордьор по голове в дербито за всички времена, най-накрая наложи authority си върху събитията.
Първият гол на Шевченко беше доказателство за неговото движение – остър удар с глава, реализиращ поредното прецизно подаване на Серджиньо. Украинецът беше неуморен, като акула, усетила кръв във водата. В 77-ата минута той отбеляза и втория си гол, както и петия за Милан, завършвайки бърза контраатака с небрежната лекота на играч на тренировка. Феновете на Интер започнаха да се изнасят към изходите, неспособни да станат свидетели на окончателното разграждане на отбранителното си достойнство. Таблото, блестящо в мрака, сякаш се повреди и показваше реалност, която приличаше на треска в сън.
Последният удар и рекорд за всички времена
Справедливостта изискваше последната дума да бъде на човека на мача – Серджиньо. В 81-ата минута бразилецът се отскубна от разбитата защита на Интер, заобиколи Фрей с финт и прокара топката в празната врата за 6:0. Това беше гол, който изглеждаше като милостиво убийство. Финалният съдийски сигнал прозвуча малко след това и потвърди най-голямата разлика в победа в историята на миланското дерби. Той надмина разгрома 5:0, който Интер беше нанесъл през 1910 година, и практически пренаписа рекордите за новото хилядолетие.
За Чезаре Малдини, наблюдаващ от пейката, това беше момент на дълбоко оправдание. За Интер това беше белег, който щеше да отнеме години да зарасне. Мачът остава опорна точка за Росонерите – изпълнение с такава разрушителна клинична красота, че надмина посредственото класиране и на двата клуба през този сезон. Беше повече от три точки; ставаше дума за шестте гола, които накараха градската буржоазия да замълчи, и превърнаха Сан Сиро в червено-черна катедрала за една незабравима майска нощ.